Индекс
.... — Селото носи неговото име и аз реших, че вероятно си направил връзката — обясни Хърмаяни. Говореше както обикновено, а не както напоследък, и Хари едва ли не очакваше да обяви, че е ходила в библиотеката. — В историята има малко за селото, чакай… — Хърмаяни отвори обшитата с мъниста чанта, извади стария си учебник „История на магията“ от Батилда Багшот и бързо започна да го прелиства, докато не откри нужната страница. — „След подписването на Международния указ за секретност през 1689 година магьосниците се укриват завинаги. Съвсем естествено създават свои общности вътре в обществото. Много селища — малки и големи — привличат доста магьоснически семейства, които се събират на едно място, за да се подкрепят и защитават. Селата Тинуърт в Корнуол, Ъпър Флагли в Йоркшир и Отъри Сейнт Кечпоул на южното крайбрежие в Англия са прочути с това, че там се заселват множество магьоснически родове и живеят сред мъгъли, които проявяват търпимост, но някои са под въздействието на заклинание за заблуждение. Най-известното от тези полумагьоснически селища вероятно е Годрикс Холоу в графствата югозападно от Лондон — там е роден великият магьосник Годрик Грифиндор, а магьосникът ковач Боуман Райт[2] е изработил първия златен снич. Гробищата са пълни с плочи с имена от древни магьоснически родове и това безспорно е в сърцевината на преданията за привидения, които от векове навестявали малката църква.“ Вие с майка ти и баща ти не сте споменати — каза Хърмаяни и затвори учебника, — защото професор Багшот не е включила нищо от края на деветнайсети век насам. Но виждаш ли? Годрикс Холоу, Годрик Грифиндор, мечът на Грифиндор — не мислиш ли, че Дъмбълдор е очаквал да направиш връзката? ...
... Хари отвори очи, а сърцето му щеше да се пръсне от вълнение. Двамата с Хърмаяни стояха, хванати за ръце, на покрита с преспи уличка под тъмносиньо небе, по което вече мъждукаха първите нощни звезди. От двете страни на тесния път имаше къщи с коледна украса, примигваща по прозорците. Малко по-нататък се виждаше златистото сияние на улични лампи, от което личеше къде е центърът на селото.
— Ох, колко сняг! — пошушна под мантията Хърмаяни. — Как така не се сетихме за него? След всички предпазни мерки ще оставим следи! Трябва да ги заличим… ти върви напред, а аз…
Хари не искаше да влиза в селото като циркаджийски кон и да се опитват да се крият, като заличават с магия следите.
— Хайде да махнем мантията — предложи той, а Хърмаяни го погледна уплашена. — Стига де, не приличаме на себе си, пък и наоколо няма жива душа.
Той пъхна мантията невидимка под якето си и в ледения въздух, щипещ по лицата, двамата продължиха безпрепятствено нататък, покрай още къщи, във всяка от които беше възможно навремето да са живели Джеймс и Лили или пък сега да живееше Батилда. Хари се взираше във входните врати, в натежалите от сняг покриви и предните веранди и се питаше дали не помни някоя от тях, макар и дълбоко в себе си да знаеше, че това е невъзможно — бил е едва на годинка и нещо, когато завинаги е напуснал селото. Дори не беше сигурен дали изобщо ще види къщата — не знаеше какво се случва, ако умрат хора, на които е направено заклинанието „Фиделиус“. По едно време уличката, по която вървяха, зави наляво и пред Хари и Хърмаяни се разкри центърът на селото — малък площад. ...
... Хари отвори очи, а сърцето му щеше да се пръсне от вълнение. Двамата с Хърмаяни стояха, хванати за ръце, на покрита с преспи уличка под тъмносиньо небе, по което вече мъждукаха първите нощни звезди. От двете страни на тесния път имаше къщи с коледна украса, примигваща по прозорците. Малко по-нататък се виждаше златистото сияние на улични лампи, от което личеше къде е центърът на селото.
— Ох, колко сняг! — пошушна под мантията Хърмаяни. — Как така не се сетихме за него? След всички предпазни мерки ще оставим следи! Трябва да ги заличим… ти върви напред, а аз…
Хари не искаше да влиза в селото като циркаджийски кон и да се опитват да се крият, като заличават с магия следите.
— Хайде да махнем мантията — предложи той, а Хърмаяни го погледна уплашена. — Стига де, не приличаме на себе си, пък и наоколо няма жива душа.
Той пъхна мантията невидимка под якето си и в ледения въздух, щипещ по лицата, двамата продължиха безпрепятствено нататък, покрай още къщи, във всяка от които беше възможно навремето да са живели Джеймс и Лили или пък сега да живееше Батилда. Хари се взираше във входните врати, в натежалите от сняг покриви и предните веранди и се питаше дали не помни някоя от тях, макар и дълбоко в себе си да знаеше, че това е невъзможно — бил е едва на годинка и нещо, когато завинаги е напуснал селото. Дори не беше сигурен дали изобщо ще види къщата — не знаеше какво се случва, ако умрат хора, на които е направено заклинанието „Фиделиус“. По едно време уличката, по която вървяха, зави наляво и пред Хари и Хърмаяни се разкри центърът на селото — малък площад. ...
